И в един момент дотолкова привикнах с болката, че стана ординарна и необходима като дишането. Ако забравех за нея, започваше неусетно да ми липсва, като натрапчивата горчилка от целувките му в тъмното, от които после ми призляваше. Беше безконечна като броя на парченцата от сърцето ми, които търсех, за да ги изчистя от засъхналата кръв и да върна евентуално по местата им. Притъпена, но константна агония, човъркаше като с шило амортизираната ми емоционалност и пируваше с душата ми, натъпкана в тяло. Отървавах се малко по малко от спомените, за да освободя пространство за още болка, която да ме трови и довършва. После щях да заспя упоена от нечия омраза и постепенно жизнените ми функции щяха се забавят и почти да пропусна редовното си среднощно обаждане. Поредният безсмислен разговор, слушайки го отстрани, но изводите без разрешение ще се наслаждават на настъпилата тишина. А случи ли си гласът да се визуализира в анимиран образ, надвесил се над мен, ножът под възглавницата щеше да е там и да ме избави от новия словесен рунд.